Размисли за приятелството.

Мрън, мрън, мрън... Какво е приятелството? Май никой не знае...не онзи който ти бършел сълзите, а който не ти давал да плачеш - глупости. Който е готов да направи всичко за теб - пак глупости. Приятелството е: разбиране, най - вече. Съпричастност. Помощ. Този който познава и хубавите, и лошите ти черти. Който знае какво те ядосва, но се стреми да не го прави. Който знае какво те прави щастлив и се стреми да го прави често.
Вчера развалих приятелството с един от най-близките си приятели. Не ми е за първи път. За две години показах вратата на толкова много хора. И сега се питам, струваше ли си? Наистина ли съм център на Вселената и друго мнение освен моето не смятам за правилно? Дали се сърдя често на чуждите грешки, а не обръщам внимание на моите?
Възможно е. В случая, колкото и да мисля, не намирам вината си. Не, намирам я, но не смятам, че я нося цялата. Защото приятелството трябва да понася КОМПРОМИСИ най - вече. Лош момент, лошо настроение, лоши думи - забравя се!!! Когато се е случвало да прекъсна отношенията си с "приятел" не е било заради единичен акт, а заради системно показване на неуважение към мен. Ето това е - уважение. И ако преди аз си тръгвах от хората, то този път тя си тръгна от мен...тя, момиче е. И аз не се опитах да я спра. Защото пак не смятах, че съм направила кой знае каква грешка по отношение на приятелството ни. Цял месец бяхме изнервени, карахме се и забравяхме. Аз се мъчех да не обръщам внимание на нейните избухвания, тя се стремеше да не избухне. До вчера. Тя избухна, аз й се разкрещях. Тя отиде на изпит и го взе с тройка. И била суеверна и смята, че аз съм причината да не се представи добре. Затова - край с нас. А беше обикновено каране. Ако не се конфронтираме - защо живеем? Как ще разберем кое е право и кое - криво? Но този път за нея не е било просто каране - не си взела изпита. А аз, както казах, смятам, че доверие се губи постепенно, системно се руши връзката, а в случая няма такова нещо и след 15 мин. бях забравила, че дори сме имали конфликт. И си направих извод сама за себе си - ако някой реши така внезапно и бързо да си тръгне от мен, значи никога не ме е смятал за толкова близък. А щом е така няма смисъл да се опитвам да поправя това, което никога не е било.

Пропуснах факта, че сме съквартирантки. Има и друго момиче с нас, което най - вероятно ще избере нея пред мен. Не че трябва да се избира, но в такава ситуация на мълчание винаги избираш единия от двамата, с когото да бъдеш по-често. Та, пак кардинални промени. Смяна. Нова квартира. Нови приятели. Нова работа. Новото ми Аз.

Кога ще намеря най - сетне себе си? Моите хора. Моето място. Моето щастие. Може би никога. Винаги ще се лутам. Защото аз съм си аз. Искам уважение, признателност, всеотдайност. Много ли искам?