За Самотата

Цял ден си мисля за това. От вчера си го мисля всъщност. За това, че съм станала една идея безчувствена. А искам, колко искам да не съм сама. И не правя нищо по въпроса. Чакам, крия се, отказвам, и аз не знам защо. Не съм усещала онези пеперуди в стомаха от ужасно много време. Повече от година. Никой. Спорадични, еднократни връзки. А не искам вече такива. И от страх следващата да не се окаже също "лека забежка", просто не се впускам. И може би вече съм изпуснала този, който ще направи животът ми слънчев...
Другата причина, мисля си аз, е, че искам едва ли не всичко да ми е ок, и тогава да си търся "половинката". Искам, започвайки нещо ново, да се чувствам самостоятелна и необременена и да мога да вложа всичките си усилия в това да обичам, а не да мисля за сто и петдесетте хиляди проблема, които са ми на главата. Ама май този момент никога няма да дойде. Тогава пак изпускам. Отказвам. Въртя ги, уж. А не искам вече:((((((( Искам прегръдка, силна и топла...да забравя. Защото влюбеният човек може да е глупав и неразумен, но е щастлив...по свой си начин...и всички камънаци по пътя нагоре му се струват малки камъчета, които за секунда може да вдигне и хвърли назад...