Какво се случи?

Май вече не държа всичко да е анонимно. Уатевър. Четете :)


В събота, 27.03.2010г. изживях един малък ужас. Случката изглежда смешна отстрани и аз понякога й се смея, но далеч не ми въздейства така.


В петък бях на работа. След това ходихме в Суинга. Цялата вечер не ми се пиеше алкохол и се въздържах и на няколко пъти имах желание да си вдигна чукалата и да се занеса вкъщи. От Суинга с много уговорки ме закараха в О!Шипка, а аз вече умирах от желание да се прибера. Още повече, че ми бяха сервирали една неприятна изненада и ми беше докривяло. Та, към 10.00ч сутринта, вече в събота, ние решаваме да се прибираме. С Вики се метнахме на едно такси. Оставиха ме пред нас, но на отсрещния тротоар. Вики заедно с таксито отпраши в посока Димитър Миленков. Около нас в момента е една страхотна лудница заради новопостроения мол. Особено в събота и неделя има перманентно струпване на коли по околните улици.
Та, решавам аз да пресичам. Бях се направила на мацка с едни обувки на 10-сантиметров ток. Няма пешеходна пътека, няма светофар, а аз съм пред вкъщи все пак и нямам намерение да си удължавам така или иначе доста удължилата се петък вечер. Пресичам първото платно и заставам по средата на улицата. И чакам. Колите си минават, никой не спира, за да ме пусне да мине. Най-сетне забелязвам, че една кола е пуснала мигач, т.е. ще завива и аз имам картбланш да пресека благополучно и да се добера до МОЯ тротоар. Ама кой да ти каже, че това всъщност не е мигач, ами са аварийни...и че аварийните са включени по простата причина, че колата е теглена от друга, която вече ме е задминала и между тях е опънато едно дебело въже... Та засилвам се аз да пресека и изведнъж....баааааам. Усещам как се спъвам в нещо, пльосвам се на асфалта, а главата ми "меко" опира в бордюра, свистят спирачки, коли спират, хора се втурват към мен. Аз изобщо не осъзнавам какво се случва около мен и защо се случва. Пътуващите в замесените коли вече са слезли и се тълпят около мен. Аз само повтарям "Нищо ми няма, нищо ми няма" и изобщо не усещам как от главата ми капе кръв...в последствие си мисля, че е от носа, обаче една жена ми казва "Как ще ти няма нищо, челото ти трябва да се зашие и да ти се направи рентген за евентуални вътрешни наранявания"...Аз продължавам да съм вцепенена, треперя цялата. Звънят на Бърза помощ, вкарват ме в едната кола, дават ми кърпички, жената от отсрещното магазинче ми носи вода...аз продължавам да треперя. Не чувствам нищо. Нито болка, нито студ, нищо. Линейката дойде, закараха ме в ИСУЛ, биха ми инжекция против тетанус, залепиха ми главата и ми направиха рентген. Някакви полицаи се появиха, за да съм пишела обяснение. Чак тогава реших да звънна на мама...Не исках да я притеснявам излишно. В същия момент те правеха помен на татко - 3 години, откакто го няма. Не беше точно на датата - на Великден не се правели такива неща,ами се издърпвали с една седмица. Тя, шокирана, разбира се, започва да ми се кара, че не съм гледала, че нямам договор?!?, че ще ми остане белег на хубавото челце...разбирам я. Винаги така реагира, когато е стресирана. Рентгенът не показа травми, неврологът ми даде още няколко напътствия и се натоварих заедно с полицаите в полицейския бус към вкъщи. Там написах заедно с шофьорите на двете коли обяснение какво се е случило точно, като малко преиначихме ситуацията. Писахме, че колите са били спрели, иначе аз съм щяла да отнеса глоба, задето пресичам на непозволено място. Всички хора бяха много мили, и полицаите, и лекарите, и хората в колите(оказа се, че единият е следовател, майка му, която пътуваше също с него - съдебен лекар). Цялата случка се проточи п0-малко от два часа, които на мен ми изглеждаха цяла вечност. НЕ бях спала, бях изморена и стресирана. Към 12.30ч на обяд най-сетне се прибрах. Изпуших една цигара и си легнах. Но не успях да заспя.


В такива ситуации през главата ти минава въпроса "Какво ако?"


Ако не си бях ударила челото, ами очилата и стъклата се бяха врязали в очите ми?
Ако не си бях ударила челото, ами зъбите(които и иначе ударих и ме боляха няколко дена) и си ги бях изпочупила?
Ако си бях ударила главата по-лошо и имах някакви вътрешни травми?
Ако шофьорът на задната кола не беше успял да бие спирачки навреме?


Малкото зло ми се случи. Бях с рана на челото, зъбите ме боляха, ръцете,дланите и хълбоците ми бяха в рани, но бях жива и нищо сериозно не ми се беше случило.


И се замислих...как живея живота си. Как никой от нас не знае кой момент ще му е последен. Чуваме го постоянно...но не го осъзнаваме. Пропиляваме дните си в безсмислени занимания, обещаваме неща на другите и на себе си, които никога не изпълняваме...Утре, утре, утре...ами ако "утре"-то никога не дойде? Кой от нас е сигурен, че ще е тук утре? Никой.


Не възприемам това, което ми се случи, като нещо лошо. Вярно е, че винаги ще нося белега, спомен за случилото се, на главата си. За да ми напомня. Да ми напомня, че трябва всяка една минута от живота ми да е запълнена с нещо истинско. С хората, които обичам и ме обичат, с нещата, които ме правят по-щастлива, по-добра, по-човек.


Това е катарзис, прочистване, проглеждане. Надявам се, че наистина съм си извлякла поуката и да не ми се налага да изпитвам друг път своите принципи, навици, начин на живот.


И сега ще направя нещо друго. Ще записвам всички онези неща, които искам за себе си и за другите. Имаше една много хубава притча затова, че ако записваш и дори онагледяваш мечтите си и силно ги искаш, те се сбъдват. И аз смятам да направя така. Защото не съм доволна от това, което се случва около мен. Хубава съм, умна съм, добра съм. Невинаги, разбира се, няма перфектни хора. Но със сигурност имам потенциал да направя нещо хубаво със себе си. А то не се случва. Може би не съм поискала силно и не съм се борила за него.


Ще открия своята Лична Легенда и ще я следвам. Знам, че Късметът на Начинаещия вече ме е споходил, сега следват трудностите, на които трябва да устоя. След това...е Утопия. Островът на Моите Мечти.