Обичам Те

Две думи. Толкова познати и толкова чужди. Толкова мили, а толкова трудни да изречеш. Кога идва време да кажеш "Обичам те" на някого?

Този спор го водихме онзи ден с няколко приятели. Може ли почти да не познаваш някого, а вече да си готов да изречеш тези думички?

Аз си мисля, че не. Масовата американска култура някакси обезсмисли произнасянето на тази фразичка. Обичам семейството си. Майка си, брат си, баща си, бабите, дядовците, малкия Матинчо а.к.а. Чикатин:). Обичам приятелите си. Тези, които са до мен и с мен. Които са ми помагали в трудни моменти, както могат. Които са се смели с мен, забавлявали с мен, напивали с мен. От там идва въпроса, обичала ли съм някога мъж? Имало ли е в живота ми досега някой, който е заслужавал признанието в любов?

Може би да. Двама. Но те не са до мен, всеки си е тръгнал по своя път и чувството е избледняло, но останало все така топло. Пак разтягам локуми.

Идеята е, че когато мъж каже на жена или жена на мъж, че го обича, трябва да е силно убеден/а, че това наистина е любов, а не е продиктувано от бушуващите в нея/него хормони. Защото любовта...се основава на общото. Общите спомени, общите вещи, общите приятели, общите места. На споделянето. На даването и получаването. Всичко останало е "влюбеност".

Колко пъти сме си мислели, че обичаме някого, че е човекът за нас, че е перфектен, идеален. И...минава малко време и осъзнаваш, че далеч не е така. Ами е имало някакво очарование в него, което ти е допаднало. Това не е любов. Това е похот. :)

Та, "Обичам Те" се изрича пестеливо. ;) Когато преоткриеш себе си с един човек, когато започнете да се правите един друг по-добри, когато светът стане друг, само защото него го е имало и има, когато не намериш нито една причина да не искаш този човек да е тук, до теб сега, а напротив, искаш да е с теб завинаги, това вече е Любов.

И тогава...тези думички са безценни. Защото си ги подарил на точния човек. :) А не си ги казал само защото по всички американски филми си ги казват на втория ден. ;)